Еесенно Настроение

Вървя в летния есенен ден. Не търся сенките - слънцето е всичко, от което имам нужда в момента. Мисля си за парчетата от разваления пъзел - незнайно защо, незнайно как. Няма смисъл да казваш нещо, ако никой не иска да слуша. Нищо няма смисъл и това притъпява паниката. Живея кротко, угаждам на всички. Това значи ли, че съм пораснала? Или просто си тръгнах...
Вървя по познатия тротоар. Стъпвам с наслада по пенсионираните плочки, може би знаещи всичко. И аз ли ще стана на камък ако знам всичко? Сякаш сами търсят стъпалата ми и с наслада прилепват за тях. И дишам с наслада. Не бързам - вървя и целия смисъл на живота ми, ако изобщо има такъв, е вложен в това сега. Вървя. За пръв път... от години.
И умората от снощи е сладка. А очаквах да е убийствена. Не отивам в ателието, завивам към парка. Сядам. За пръв път... от години.
Гледам лицата на хората зад слънчевите си очила. Сякаш се намирам в стая, а те са отвън. Не ги познавам. Не искам да ги познавам. Понякога имам чувството, че нямам нужда от нищо.
Тежа си на мястото. За пръв път... от никога.